Радостина КолеваТой се появи на срещата ни в ярко жълти дрехи. Моментално одобрих цветността. Такива хора са интересни и емоционални. Имат жар у себе си, трептят на друга честота, при това не случайно.
Ей Бо си е избрал да продължи по пътя на актьорството – откровено, директно и без отклоняващи пътя му излишности. Едновременно с това си е избрал да бъде и максимално верен на себе си.
От скоро си на щат в театър “Васил Друмев” – Шумен и на половин – в театър “Константин Величков” – Пазарджик. Така ли си представяше кариерата на актьор?
В интерес на истината – не. Още от началото моят път така се стече, че не вървя по традиционната линия. Не кандидатствах в Академията веднага след 12 клас въпреки че го обмислях. Завърших бакалавър “Журналистика” в Нов български университет.
Знаех, че ще продължа някъде с театър. Приеха ме в Младежка театрална формация “Студията” и едновременно с това учех. Беше ми важно, защото имах натоварен сезон там. Играхме непрекъснато и скачах от роля в роля, което много ми помогна и ме разви.
Имах възможност да опитам различни жанрове, както и различни актьорски техники и предизвикателства. Но нямах тапия. И когато трябваше да реша как да продължа, разбрах, че не мога без театър и че искам това да бъде професията ми. Трябваше да извървя академичния път и да имам такова образование.
Много упорствах против традиционното и “трябва”, и исках да намеря собствени причини за “защо”: “Защо ми е нужно в живота?”, “Защо трябва да отделя време?”… Не просто да инвестирам в себе си, защото трябва, а защото имам потребност.
Мислех, че различността ще ми носи дивиденти. Но в един момент, когато кандидатствах за магистратура по актьорско майсторство, попадайки в точната за мен среда, с точните колеги и преподаватели, всичко се намести толкова любопитно за мен. Усетих я тази необходимост и тя дойде като естествена стъпка.
Не знаех дали щатът е подходящ за мен. Притеснявах се, че ми е трудно да се справя с този ангажимент. Да си на щат в български театър също е борба. Не мога да кажа, че стана лесно и бързо, защото почти година ходех по кастинги из България. Опитах на много места и попаднах първо в Шумен, а след това и в Пазарджик.
А журналистиката къде отива в такъв случай?
Никъде. Разбрах, че няма как всичко наведнъж и взех решение. Ако искам да играя в две театъра, да снимам понякога, да ходя по кастинги, да снимам видеата си, да бъда на турне или да пиша книга, се отказах от журналистиката. С лекота. Докато учех това, имах възможност да работя в много медии, за които от ученик съм си мечтал. Сега съм изцяло потопен в актьорството и в писането. И малко – в музиката.
А защо реши, че X-factor е твоето място преди години?
Боже, ти доста неща знаеш, които са се случили с мен назад във времето… Не мисля, че беше моето. Много исках да е, защото бях на 16 и за мен; идвайки от малък град и занимавайки се сериозно с пеене тогава, с амбиции; всичко, свързано с телевизия, беше точното място. Очаквах да е звездно. За мен това беше таванът в музиката по онова време.
Отидох в този голям формат и очаквах, че той ще промени живота ми. Можеше да стане, ако ми се беше получило. Два пъти се явих и на втория пях пред журито. Не продължих напред. Бях в мутация, а тогава ми започнаха и трудности с гласа. Ядосвах се, но след това благодарих на този знак от съдбата, че явно ще трябва да избера друго за себе си.
Рядко се прибираш в родната Монтана. Защо?
Не ми стига времето. Разпилял съм се на толкова неща, пътувам непрекъснато. Естествено, че всеки път, като се върна, ми е било, защото ми е роден град.
Цялата ми фамилия идва от села до Монтана. Гордея се с това, защото съм бил до родителите си, до прабаби, близо до градината, до природата. Тогава се дразнех, че нашите ме карат да ходя с тях, за да помагам, струваше ми се досадно. Бях тийнейджър, исках да съм с приятели, да стоя на компютъра вкъщи, да гледам филми…
Работата на село ме отблъскваше, обаче сега нямам търпение да се върна там. Бленувам за това да имам дни, в които да съм на село, да съм откъснат от света и да съм сред природата. И то не защото светът ми натежава, напротив.
Благодарен съм, че съм в шума. Живо ми е, даващо ми е.
Обаче за организма ми и за душата ми, както и за този малък процент интровертност, които нося, най-добре се чувствам, свързвайки се с природата. Бленувам да имам дни, в които да съм навън, да се разхождам и да ми се проветрява съзнанието.
Малък ли е този процент интровертност наистина?
Със сигурност съм екстровертен, но си искам времето понякога. Не може без това. Трябва да имаш време, да оставаш насаме със себе си. Особено ако се занимаваш с артистични неща. Ти го знаеш много добре това.
Как стигна до издаването на книгата си “Защото в твоите очи”?
Това определено е един от най-дългите процеси по пътя ми. Беше една идея, която замислях от 16-годишен. Още като бях ученик в часовете по литература си казвах, че трябва да го направя някой ден. Не ме интересуваше кога и как ще стане, а само, че трябва да се случи. Беше ми като фикс-идея. Знаех, че тогава не съм готов.
Възхищавам се на хора, които на тази възраст вече имат книга зад гърба си. Дори и да е тийнейджърско, дори и да е наивно – нормално е. Не може да очакваме “Букър”, защото имаш още неща да преживееш, да се развие езикът ти… Може би тази решителност и това да се осмелиш да се пуснеш към света, да се изправиш пред себе си с това, което си написал – страшно ми се виждаше на 16. Доста пишех есета, разкази, поезия дори, но нямах тази смелост. Бях искащ, но незнаещ, търсещ, но ненамиращ все още.
“Защото в твоите очи” излезе преди половин година със “Сиела”. Искам тя да остане във времето, а не да бъде само за момента. Представям си, че след няколко години тази книга ще продължи да се завърта.
Наскоро беше и в друг формат – “България търси талант”. Как си тръгна от него?
Тръгнах си с благодарност и с пълно сърце. Нищо не ми липсваше, не усещах негатив. Сякаш всичко беше усетено, достигнато и красиво като чувство. Искам да си генерирам това, което се случи в сърцето ми. За мен беше нещо голямо, което ми даде въздух и криле, а не ме бутна.
Притеснявах се какво ще стане. “България търси талант” е голяма хапка, защото влизаш вътре с името си. Малко рискуваш, защото слагаш всичките си карти на масата и зависи как ще продължиш. Обаче после ме заля една такава вълна на обич и на подкрепа. Казах си, че трябва да запомня този момент, защото остава завинаги.
Би ли влязъл през врата, която е затворена?
Да, с ритник. Ако вярвам, че зад тази врата има нещо, което е ново за мен, но не се отваря; че нещо ми пречи, да бъде отворена, тогава ще се преборя. Ще намеря ключа и с много конкретика, с целенасоченост и с много любов ще опитам да отворя вратата. Ако все пак това не стане, значи съм в някаква заблуда и нещо ме предпазва и ми казва: “Ти си мислиш, че това е за теб, но не е така. Подмини. Другата врата ще е твоята.”.
Коя е емоцията, в която живееш сега?
От няколко години живея осезаемо в благодарност. Като константа ми е. И честно казано, се радвам, защото ме държи, изгражда ме и ми дава много. Ако нямаш това чувство на благодарност – кофти. Не е нужно да се насилваш, а трябва да го изпитваш чистосърдечно. Мен ме държи щастлив дори и когато съм в по-лош период. Но то пак е въпрос на мислене.
снимки: Радостина Колева
Радостина Колева
