Радостина КолеваС визията напред, но с таланта подир – мисля си, гледайки го как играе на сцената на Сатиричен театър “Алеко Константинов”. Удоволствие е да видиш актьор да усвоява цялото пространство около себе си. Станислав го умее това.
Сега си е наумил сериозно да се заеме с мобилна фотография, да включи гъдулката в театъра… Такава енергия струи от него, че вероятно няма да спре дотук с опитите да изучава света, а и себе си в него.
Първа сериозна роля в Сатирата – на журналист в “И най-мъдрият си е малко прост – XXI век“. Как се видя в моята позиция?
Малко е страшно. Под лупа си и трябва да си удобен и верен на света и ситуацията. Ако излезеш от коловоза, биваш цензуриран. Но в интерес на истината в началото много се стреснах, когато ми предложиха ролята. Прочетох оригинала, макар ние да правим модерния вариант. Играе ми се в епоха, с тези средства, с тези обности, с този начин на комуникация. Преведоха го в по-съвременен вариант и се зачудих кой е еквивалентът в момента на моя герой? Кой в професията се държи по този начин и иска да изкачва тази стълбичка, иска да мами? Режисьорът Венци Асенов успя да ме накара да повярвам, че има такива хора.
Става дума за млад човек, който публикува иронични постове и е хейтър в социалните мрежи. Сложна задача е, не ти е лесно да си лоялна на събитията около теб, да не лъжеш и да не си измисляш.
Защо не си вярваш като актьор? Вмъкна го преди разговора ни.
Не знам защо. Като студент си вярвах много повече. Бях решил, че съм усвоил професията и че нищо не може да ме изненада. Взех си дипломата, отидох на кастинг в театъра във Варна, взеха ме и там спрях да си вярвам. Не заради институцията или колегите. Дадох си сметка, че е нещо много по-голямо, отколкото съм си мислил.
Самокритичен съм и няма роля, за която да кажа, че съм я направил идеално. Все си казвам, че е можело да стане и по-добре.
Недей, ще станеш много стресиран човек.
Да, аз съм много обсесивно стресиран. Постоянно си мисля, че нещо не е наред, че нещо не съм направил. Живея в един тревожен балон.
И говориш бързо…
Говоря бързо, когато се превъзбудя и когато се вълнувам, да. Но пък използвам театъра за бягство от това. Той е най-голямата ми любов. Там намирам лек за всичко и е най-истинско.
Там е по-истинско?
Ами да. Може би защото съм си го идеализирал в главата. По-романтично и опазващо ми е като атмосфера. Бях 16-годишен, когато попаднах в театралната школа и знам, че ако тръгнат да се срутват стените, аз ще остана.
Защо си мечтал да попаднеш точно в Сатиричния театър?
Докато бяхме в НАТФИЗ, почти целият ми клас гледаше към Народния театър, а аз гледах към Сатирата. Нали хората са казали, че трябва да се внимава какво си пожелаваш. Имах голям респект към хората, които работят там. Такъв съм, отнасям се с възхищение и имам кумири в този театър. А и комедията ми е по-близка.
Един музикален инструмент, свирен с години, как ти се отплаща?
Учи на дисциплина. Всеки един следобед свирех на гъдулка по 6-7 часа, не бях навън с децата.
Свири ли толкова?
Свирех, но на мен много ми харесваше в началото. След това беше по задължение, защото учителят те следи, дава ти задачи за вкъщи. В един момент, когато стана за сметка на тийнейджърството ми, на хубавите ми години, дойде ред на изборите, на съзнателните избори. Какво искаш да правиш с културата вътре в теб, ако я има в зародиш.
Музиката ме научи на естетика,
на критично мислене, ритмично мислене, на красиво и грозно. Цялото ми пребиваване в Музикалното училище ме научи да отсявам минора от мажора в хората и в живота. След това, в НАТФИЗ, това се затвърди. Но музиката ми даде усещането за такт. Съзнателният ми живота е минал в това.
Много ми се иска някой ден да измисля нещо във връзка с гъдулката, макар че имам лека травма от нея. Усещам се все едно съм разочаровал семейството си, след като не продължих с инструмента.
Баща ми е свирил на тамбура и семейството ми първоначално реши да пробвам с нея, но не я усетих като инструмент. Исках на гайда, обаче бях много дребен и кльощав. Учителят каза, че нямам такъв въздух и ще припадна на втория урок. Показаха ми как звучи гъдулката и зяпнах. Това беше моят инструмент. Но от един момент нататък си дадох сметка, че няма как да имам реализация с него. Поне тогава мислех така. То не се забравя, но трябва да се върна и да си го припомня. Може би ще измисля нещо, по-скоро поетична вечер с фолклорни мотиви.
Бил ли си отчаян във връзка с професията?
Не, а и разочарован не съм бил, защото иначе щях да се махна от нея. Бил съм обиден и съм се затварял след всеки един отказ на кастинг, след роля, която не съм получил или не съм направил добре. И пак го пречупвах през самокритиката. На този етап не искам да правя нищо друго освен театър. Колкото и да ме е разочаровала професията, с такъв слънчев и розов филтър я гледам, че нямам сетивата да видя негативите.
Може би защото си имал възможността от НАТФИЗ да попаднеш във Варненския театър, а след това – в Сатирата.
Да, все едно съдбата си е изиграла своята положителна роля. Има съм и късмет, но много съм се трудил. Ако не беше се случило, пак щях да намеря път, за да изкарам това, което е в душата ми. Когато съм на сцената, на мен тя ми действа като допамин.
Има много провинциални театри, има много възможности. Моят професор, Пламен Марков, винаги е казвал: “Тръгнете от малък град, там ще се изградите от личности и като характери”.
Ти отиде в най-малкия – Варна. 
Аз отидох в моя град. Но в момента театрите пустеят. Разбирам, че много млади колеги не искат и да чуват за щат. За тях това са окови и ограничения.
А какво правят, какво очакват?
Разчитат на социални мрежи и чакат кастинги. Въпрос на избор е. Искаш ли да правиш това и усещаш ли, че го носиш, имаш ли силна мотивация, няма как да не намериш начин. Всичко друго е оправдание. От моя клас на щат сме сигурно 5-6 човека, но имам и колеги, които тотално не искат да се занимават с професията.
В момента сме в пика на независимите проекти, които в един момент ще изядат щатната политика. Има много хубави и смели представления, които се случват в независимия сектор. Там имаш пълното право да нямаш цензура, да не чакаш разпределението на таблото, а правиш това, което истински те вълнува. Но там стои проблемът с държавата, защото тези проекти не биват адекватно финансирани. Играе се за 40лв на представление при малък зрителски кръг.
Но съм на мнения, че в репертоарния театър можеш да натрупаш такъв опит, какъвто никъде другаде не можеш. Това да играеш в един сезон 5 или 7 различни персонажи, кой от кой по-различни, къде и кога ще ти се случи в частния сектор?!
Разсейваш ли се на сцената?
Не, от телефони или от зрител, който излиза от залата, не се разсейвам, но ги фиксирам. Много съм “тук и сега” и съм концентриран в случващото се. Сетивата ми са много отворени. Не са ми се случвали бели петна или пропуснати сцени, но винаги съм нащрек.
Имаш ли нужда да бъдеш влюбен?
Имам. Много често се отъждествявам с любов. Тя ми е мотор, който ми акумулира много от вярната енергия. Заедно с това си обичам и ценя самотата.
Но любовта движи света. Да си самотен човек е супер пристрастяващо и вдъхновяващо, но няма ли с кого да споделиш успехите си, вече е различно.
Само́ дете ли си?
Не, имам по-голяма сестра, която много обичам. В прекрасни отношения съм с моето семейство. Те са във Варна, но се чуваме почти всеки ден.
Беше хубаво порастване, защото си бях създал парадоксално некомфортна комфортна среда във Варна, която ме изяждаше в последните години. Толкова ми беше хубаво, та чак се стигна до там да ми нагарча. Трябваше да я напусна.
Много даващ човек съм. Това идва от сестра ми, с която винаги сме си помагали. Такъв съм и във връзките си. Много обичам времето, в което се прибирам и съм си сам. Затварям се и си мисля някакви неща. Почти не гледам телевизия. Но обичам да ходя на театър. Сам. Въобще самотните занимания ми създават баланс.
Податлив ли си на емоции?
Емоционален съм, но се владея. В живота няма нещо, което може да ме изкара от релси. Изключително спокоен съм и не се разклащам лесно. Моите приятели се учудват, когато нещо се случва, а аз не се вкисвам и не ми влияе на настроението. На сцена мога да бъда много експресивен. Може би стаявам нещо в ежедневието си?! Случва се кофти енергия, но съм като вода.
Срещаш хора с кофти енергия и си спокоен?!
Да, затварям се. Лесно се изключвам. Усещам енергията на хората и в рамките на един разговор мога да я почувствам. Всичко идва от музиката. Ако няма подходяща хармония, се получава лоша подредба на тонове.
Има ли неща, които ги приемаш като неосъществими?
И да има такива, си ги оставям като мечти. Рядко използвам тази дума и умело си избирам кое да ми е мечта. Всичко, което ми е като път, се боря да го осъществявам. Имам още много да катеря!
снимки: Радостина Колева
Радостина Колева
