Когато денят ти минава в балетната зала от дете, до такава степен свикваш да се закътваш в тайните на изкуството, че останалият свят остава малко по-встрани. На Никола му остават още десетина години до “пенсиониране” като премиер-солист в Софийска опера и балет, а как ще се разпредели животът му след това – един Господ знае. Дотогава обаче: един сериозен мъж с лека усмивка – в Cultinterview.

Как като дете се вписа в балета сред останалите, които предимно са момиченца?

Тази история е много смешна, защото наистина беше така. Отидохме в балетното училище с майка ми и там имаше две седмици подготвителни уроци преди самия изпит.

Когато заключат някого в определена рамка и той няма как да излезе от нея, тогава остава да си го представиш… Познавах дейността на Диян Стаматов като заместник-министър на образованието, като дългогодишен директор на 119-о училище, и знаех, че идеално ще се впише в Cultinterview като човек, чиято философия не включва крайни позиции, който има своите часове на спокойствие и който се вълнува не само от това, което става в собствения му „двор“.

Впуснахте се в нещо различно. Къде сте между училището, политиката, бумащината?

Честно казано и аз не знам в какво се включих, защото едва тези дни осъзнах, че натовареността ми става неимоверно голяма. Започвам в 7 и приключвам вечерта в 8. През това време концентрацията ми е на такава висота, че нямам и секунда свободна.

Когато си с усещане, че интервюто ще ти се „получи“, рядко това бива нарушено. Стефания е намерила някаква пролука, в която хем да е интересна, хем да не се скъсва от изявления, хем да е на ниво в театъра. В същото време не се пъчи да показва колко е „дала на света“. Стои някак скромно, струва ми се, особено спрямо таланта, който е очевиден.

Видяхме се, пихме кафе, говорихме си един куп щуротии и все пак си казахме съществени неща. Актрисата е далеч от това да се усмихва на всяка цена, обаче когато го направи, така да ѝ отива…

Ако сутринта не ти тръгне приятно, как продължаваш?

Продължавам напред. Няма да зациклям, че нещо не е станало… Може и да не стигнеш до целта, която си набелязал за деня, да кажем, но все някога отиваш и то се изпълнява рано или късно. Само леко се отлага.

Често човек се опитва да разгърне потенциала си на максимум с течение на времето, но рядко той е толкова разнопосочен, че да не можеш да разграничиш началата от краищата в моженето му. Симона е такъв човек. Неведнъж съм била впечатлена от акварелите, които рисува, от снимките, които фотографира, от финото ѝ присъствие в театър „София“, от човешката ѝ жизненост. Тя е един млад човек със смислени занимания, които кънтят.

Тотално творчески човек си. За всичките си занимания ли чувстваш призвание?

Не всеки се ражда творец. Всеки може да прецени дали едно дете отрано има артистични заложби, независимо дали са свързани с театър, с усет към пеене, пиано. Баба ми пази много мои рисунки, които стоят в една папка. Когато ходя там, си ги разглеждам с интерес. Първата индикация, че нещо творческо се развива в мен, е писането на стихове.

Той не е жаден за внимание, макар да е актьор. Зарязал е амбициозността някъде по пътя и се е втъкал в бизнеса с дърво. Вече не живее в България, а в Австрия, и актьорството отдавна е минало на отсрещния тротоар за него. Но появата му във филма „Писма от Антарктида“ е същинско бисерче – вдъхновяващо и нежно, на един истински интересен човек. А ако знаете какъв глас стои зад всичко това… Той е Иван Стаменов! И не се ударжах да връхлетя в пространството му в единствения му ден в София, отбелязващ премиерата.

Не е ли малко особено един актьор да е по-познат с лицето си заради реклама на супермаркет?

От доста време не съм активно занимаващ се актьор. Съвсем нормално е актьор да се появи в една медия, а след това – в  друга. Снимката за реклама е един вид медия.