Към него е трудно да се намери ключ. Като че ли същността му е затворена за външния свят и си му е добре така.

Усетих го като спокоен, тих и отговорен човек, като такъв, чиято работа на режисьор го владее изцяло и му позволява да навлиза мислено в чуждия свят. А боите, рисувайки, да се вмъкне в своя собствен. Представям ви Виктор Чучков.

Сериалът “Майките” по NOVA, чийто режисьор си, отвори ли ти нова енергия?

Да, смятам, че самият проект носи много хубав заряд заедно с всички хора, които бяхме въвлечени да го създадем като сериал. То по-скоро е филм, защото това са шест отделни, почти самостоятелни истории.

Ветровете в живота му идват с Ковид-периода. Паник атаките го пращат в непознат свят, осъзнавайки, че трябва да се справи сам с него. И да се върне към себе си: променен – буквално и преносно, – осъзнат, приемащ, по-тих.

Толкова му се зарадвах. Защото стълбите, по които му се е наложило да се изкачи, не зависят от популярността, не зависят от това дали си успешен радиоводещ, не зависят от нищо външно. А от вътрешната душевна сила.

Изглеждаш различно. Какво наложи промяната?

Радвам се, че се забелязва. Надявам се, че е за добро. Отвътре се чувствам по-добре и се радвам на промяната си.

Още от саксофона му е останало да стои прав, има тази нужда. Така мисли, така се концентрира. И видимо не може да стои на едно място, а по време на разговора ни пообиколи сериозно апартамента си. Този щрих от актьора Стефан Денолюбов не ми беше познат, защото спокойният му глас предполага спокоен човек. Ама явно не е съвсем така.

В момента със съмишленици е съзнал екип, с който пишат сценарии и ще опитат да действат по тях. Но междувременно ще вмъкна, че участието на Стефан в българския филм “Клас 90” беше поводът да се срещнем, дори, неочаквано, в домашна обстановка.

Филмът “Клас 90” те върна назад. Но даде ли и напред? Все пак едни хора вече са поостарели и мечтите им са отишли някъде…

Вече има идея и за 10 години по-късно, т.е. може да има и втора част. Най-важното при такъв тип срещи е да си познаеш съучениците първо, пък после всичко се нарежда, като се седне на маса.

Когато имаш четири деца и едно внуче, нямаш обособено време за полет, за търсене на вдъхновение. И хем се учудвам, хем ѝ се радвам, че е реализирала толкова успешни книги заедно със “Софтпрес”. Върви в своята посока на криминалните романи, чете такива и… не е фен на романтична литература. Явно не ѝ се чете за любов, а предпочита да я има у дома.

Мария изобщо не изглежда като уморен от грижи човек, а като такъв, който в живота си е някъде между ордьовъра и основното.

Още като се заговорихме ми спомена, че си се включила в курс по творческо писане. Очаква ли се нещо да се случи после с тези хора, на които си се опитала да помогнеш, ако щеш и с вдъхновение?

От там дойде идеята за този курс, понеже много хора ми изпращаха материали, питайки дали идеята им е добра. Имам мъничко издателство, бутиково, но и моите книги не излизат в него. Издателството ми е за подкрепа на млади автори, но нямам капацитет да издавам много. Малко е като хоби.

Повече от любопитна личност се оказа Леонид. Актьор, вътре в артистичния свят, но някак твърде встрани от него. Характерът му е такъв. Лесно се контактува с него, поне с такова впечатление останах, но той отрича емоционалната си близост с хората. С които и да е хора. А е навлязъл толкова навътре в човешката психика – и в театъра, и не само.

Ролята в “Тартюф или Лицемерът” в Малък градски театър “Зад канала” ти е най-новата. Отвори ли ти някакъв вход?

Не съм работил Молиер друг път и си беше интересно, тъй като това е важен момент от историята на театъра и на културата в Европа. Той е важен класически драматург, интересен е контекстът на цялото му творчество. Личността му е противоречива.