Оперният бас, познал популярността по света в пълната ѝ палитра, се оказа интересен човек. Тих, спокоен, значително дистанциран. Тотално извън стандартите на артистите, които желаят да бъдат забелязвани на всяка цена и да се появяват от всеки ъгъл.

От няколко години Орлин живее в района около Рим – хем близо до големия град, хем леко по-встрани от лудницата. И това видимо му харесва и го прави блажен.

Срещнахме се пред Auditorium Parco della Musica в столицата на Италия и интервюто ни стана първото за Cultinterview, реализирано извън България.

Наскоро беше у нас. Какво те връща все още?

Операта в Русе е театър, към който имам специално отношение. Навремето се пътуваше много по турнета и дебютът ми с Русенска опера беше в Германия. Родителите ми бяха едни от водещите певци на тази опера в родния ми град.

Да търсиш улички в кариерата си, за да се предизвикваш, да се чудиш всеки път дали си се справил на нивото, което се очаква от теб… Все си мисля, че съмненията са характерни за талантливите хора.

Пламен е тръгнал с единия крак към актьорството още от ученик и от 6 години е на щат в Народния театър. Усеща се, че му е болно от липсата на интензитет на работа там от известно време насам. И дано наистина на младите хора им се даде възможност да покажат себе си и мощта си.

“Забранена любов” беше гледан сериал преди години, когато тръгваше в актьорската професия. Отчиташ ли го като свое постижение?

Моля ти се. Как постижение?! Бях на 17 години в школата на Малин Кръстев в Младежкия театър. Дойдоха на кастинг и ме поканиха. Аз изобщо не знаех за какво става въпрос. Нямам отговор защо и как се случи това. Когато отидох на снимки първия ден, нямах представа какво да правя.

Известна дистанция, сериозен поглед. Гледах го директно и беше хубаво да установя, че е такъв премерен, без излишни реакции. И се замислих, че това вероятно идва от рисуването, което е белязвало живота му в юношеските години, тъй като до висша степен то е самотно занимание. Влади все още вади моливите, но киното и театърът са го придърпали повече към себе си.

“Игра на доверие” отвори ли нещо скрито у теб?

Със сигурност, защото това е първата роля на злодей, която играя. Досега ми се е случвало само в театъра, макар и рядко. В такава крайност и толкова откровено, не е било. А и все пак пред камера е доста по-различно.

Професор, с когото се общува с такава лекота, че ти става приятно. Приветлив и забавен. Игнорирахме дъжда навън и най-накрая застанахме очи в очи с Христо Пимпирев, точно след 30-ата експедиция на българските учени в Антарктида. Направихме лека разходка из дебрите на Ректората и седнахме да си поговорим в кабинета на центъра за полярни изследвания в Софийския университет. Звучи адски сериозно и ерудирано. И е такова.

Юбилеят ви завари в Антарктида. Нестадартно ли мина?

Юбилеят ми беше чудесно отпразнуван там. За мен беше много трогателно. Първо корабът пътува 50 дни и така се случи, че точно на моя рожден ден, на 13 декември, той стигна на остров Ливингстън.

Спокойствие – не по сценарий, изящество – не от филм, сладкодумие – не от сериал. Предполага се, че светът ѝ е изпълнен със самочувствие до земи, но не е така. Сподели ми, че не е изкачила своето вътрешно Аз до ниво “обичам се‘”. А всъщност има не един повод да бъде в полета на годините си.

Четете напред…

Как се реши на пътя между Варна, където си родена, и Америка, където си учила в актьорската академия на Лий Страсбърг?

Варна я оставих, когато бях много малка, на 15 години. Тогава станах “Супермодел на България”. Преди да отида в Америка, бях основно в Италия и Испания. Пътувах покрай модата. Изкарах в Италия тийнейджърските си години.

Когато имаш ненаситен глад за спорт и си спортен журналист, е някак обяснимо. Но когато имаш и ненаситен глад за книги, тогава вече е интересно. И приятно. Радостин Любомиров следи за появата на всяка новонаписана от Георги Бърдаров и Иво Иванов книга със страхопочитание. Освен това предпочита всеки закупен от него том да е от благотворително събитие, за да знае, че е свършил и мъничко добро.

Нашият разговор обаче се завъртя в друга посока…

Върна се в БНТ. Беше ти домъчняло ли?

Ужасно много. Не е спирало това ми усещане. Когато си бил част от толкова голямо нещо за дълго време, то неизменно се е превърнало в дом.

Нежността ѝ е толкова фина и приятна, че не можеш да не ѝ обърнеш внимание. Не се заех да се ровя в това, което носи водещата Виктория Готева от bTV, а само да усетя доколко същността ѝ се вписва в света на сериозната журналистика, за която казват, че е за вълци.

Разходихме се в хладния декемврийски ден, илюстриран не достатъчно коледно, търсейки си местенце за снимки. И се разговорихме…

Към кое летище би отпрашила ей-сега?

Много ми се ходи в Лапландия. Една от мечтите ми е да видя Северното сияние. Знам, че сега е подходящото време – между ноември и февруари. Престоят там изисква повече време, защото не се знае кога точно ще бъде явлението и трябва да го гониш. А иначе въобще не обичам да ми е студено, обаче в името на мечтата…