Георги Тошев – когато срещите те променят

Той не е част от фоновия шум, а част от тези, които правят шума. И е много добър в това. В нея. В журналистиката и в стремежа си страхотните личности, с които се среща, да го разтърсват, да го носят в пространството, а той да ги приземява. Георги Тошев – в Cultinterview.


BBC, Netflix и ти. Каква е новината?

Имах един контакт с Netflix. Става дума за сериал, който касае герой, населяващ прочутия хотел “Челси”. Поканен съм в един от епизодите да снимам история, свързана с български гражданин, който отдавна емигрира, и е свидетел на златния период на хотела.

С BBC подписах договор и се присъединявам към екипа на една документална поредица, която ще бъде снимана в продължение на 3 години. Ще разкажа история, в която по някакъв начин присъства и България.

До голяма степен тази година за мен ще бъде свързана с националната програма “Татяна Лолова на 90 години”, с която ще обиколя 28  български общини и 17 европейски града. Много ме радва това, защото филмът, книгата, изложбата и пътуващ спектакъл, подготвен от Сатиричния театър, показват, че Татяна Лолова не е забравена. Всеки път тръпна в съмнения, когато тръгна да припомням забележителните животи на големи български творци. Всеки път сърцето ми е свито и си мисля, дали в това време на безвремие, в което паметта ни е толкова къса, ще има публика, ще бъде ли интересно?! Сега стартира поредицата “От А до Я” в красив формат, която правим заедно с “Книгомания”. Биографията на един човек ще минава и през неговата философия, ще се публикуват и снимки, които до този момент не са показвани.

Представяш изкуството. Опитваш ли се телевизията да я превърнеш в изкуство?

Много ми се иска. Не знам дали съвременната българска телевизия може да бъде изкуство. Тенденциите са по-скоро надолу, защото в момента тя обслужва вкуса, а не го създава. И това е като бумеранг. Ако медията тича след вкуса, винаги е изоставаща. Опитът ми с работа със световни медии показва, че онези медии, които имат ресурса и креативната мощ да създават вкус и посока, са много по-устойчиви.

Имах щастието да започна работа в “24 часа” и научих много. Колкото и нападки да съм имал, се научих на лаконичност. Преживях тираж 600 хиляди в съботния брой, а по това време единствената телевизия се гледаше от 250 хиляди зрители. Но ако нямаш вътрешната необходимост да се променяш, днес си успешен, а утре си забравен. Така е във всичко – в изкуството, в медиите. Хората, които имат трайна успешна кариера, винаги са изпреварвали времето и никога не са обслужвали масовия вкус. Така че не съм оптимист, че българските телевизии скоро ще се превърнат в изкуство.

Спомена промяна. Опитваш ли тя да се случва всеки ден при теб?

снимка: CultinterviewАз съм от хората, които искат да се променят. Понякога съм нетърпелив, че искам да се случва бързо тази промяна. А това е невъзможно. Обграждам се с хора, които мислят и имат нагласата да се променят. Много е скучно да живееш с хора, които са едни и същи. Но за да се промениш, трябва да полагаш ежедневни усилия.

В живота има шанс, но за него работиш всеки ден. Иначе няма как да те приеме Мел Гибсън,

Ал Пачино да ти даде интервю или да се срещнеш с любимците си от ABBA. Защото си от България и медийният пазар е никакъв. Тях дълбоко не ги интересува, че тук има телевизия. Ако си Мелъди Гардот или Стинг, няма нужда да даваш интервюта, защото пускаш билети и те просто свършват. Тези, които имат нужда, обикалят студията. Но и първите понякога съзнават, че имат нужда да общуват с местен журналист. И тук вече ти трябва да си на нивото на световните си колеги, за да може този разговор да е пълноценен, а не формален. 

Имам толкова много откази и провалени интервюто. Но имам и достатъчно други, които ме карат да се чувствам спокоен, че следващото също е възможно.

Какво се случва при отказ?

Нищо. Имах уговорено интервю с Армани в Милано преди години. За неговия асистент България беше абсолютно неинтересна тема. Ние дори не сме Румъния или Унгария. 6 милиона сме, а колко от тях си купуват Армани? Какви пари печели империята от нас? Никакви. Имах хубав предварителен разговор с него и той се съгласи. Но преди мен беше голяма световна медия, които закъсняха с времето, той се умори и най-лесния човек, който можеха да махнат, бях аз в случая. Това не ме отчая. Не съм имал шанс. Работил съм за големи медии и знам, че е по-лесно.

Отново си част от лицата на Forbes – България. Какво ти носи това, че си влиятелен човек?

Това много ме изненада още с първата класация, а когато се качих по-нагоре, дори ми беше неудобно, защото зад мен беше Лили Иванова, както и хора, които заслужават повече. Запознах се подробно със системата на Forbes. Тя отчита влияние по много и различни критерии, които един човек трябва да покрие.

Имам няколко профила в социалните мрежи, които по различен начин комуникират с аудиторията. Не съм инфлуенсър. Опит имам веднъж или два пъти. Отказвам и реклами, много внимателно избирам в какво да участвам.

Не правя пътеписи. Още преди години, когато правех “Другата България” по bTV, искаха да направя такава книга. Не съм сигурен, че това е интересно. Но със сигурност подготвям личната си биография, която е през бектейдж срещите, нещата, които са се случили преди и след интервютата. Те са много по-интересни от самите интервюта. Вече пиша някои от нещата, защото паметта има това свойство да отслабва и действа избирателно, изтиква назад някои истории. Много ме занимава емоционалната памет, защото е важно как и какво си спомняш. Тя трябва да се поддържа и да се развива. На това уча и дъщеря си, и студентите.

Т.е. ти дъщеря си продължаваш да я учиш, макар да не е малка.

снимка: CultinterviewТя е на 19. Казват, че личният пример е много важен. Тъй като аз си тръгнах от Париж, когато тя беше почти на 5, нашите срещи не са ежедневни, а са през определен период от време. Сега е лесно, защото тя въведе този начин на общуване по Facetime. Ние имаме нужда да се гледаме. Но никога не съм ѝ казвал: “Направи това”. Много се пазя. Казвал съм ѝ как аз бих постъпил, давам ѝ пример от личен опит, а тя нека прецени дали може да бъде полезно за нея. 

Не съм човек, който обича да бъде назидаван. Мога лесно да бъда изработен с добро. Но съм и страшно инатлив, ако някой се опитва  да ми отнеме нещо със сила. Дори не подозирам на каква изобретателност съм способен. В Рибата у мен има някаква акула. Изключително аналитичен съм. Баща ми ме учеше, че ако е тежка ситуацията, трябва да видиш най-лошия финал и най-добрия, и по възможност да търсиш средата. Но да си готов за най-лошото, за да не те изненада. Има много неща, които ме притесняват, други, които ме вълнуват, но не ме изненадват. А както казват древните индийци,

щастието е липса на очаквания.

Нищо не очаквам, но това не значи, че не съм щастлив. Умерено щастлив съм. Като съм бил малък, много съм мечтаел. Визуализирах си нещата. Повечето се случиха.

След 30 години се срещнах с ABBA. Бях едно дете от Източна Европа, което си купуваше снимки от стрелбищата, харесва музиката им и ги обича. Стигнах до тях в годините, в които вече групата я нямаше, те си живееха като частни лица. Това е необяснимо. Фрида и Бени ме разпознават, когато ме видят.

Много приятно е чувството, че съм оставил добро впечатление у хората. Това е възможно чрез професията. Затова съм в нея. Имал съм предложения за работя от министър през депутат, та до човек в мултинационална компания на добра позиция. Както знаеш, в медиите отдавна няма нито пари, нито е толкова престижно. Обаче никой не може да ми даде срещите. А в един момент разбираш, че срещите са най-важното в живота, защото всички се раждаме здрави, прави, но средата е тази, която те бута нанякъде. Някои от хората, с които съм се срещал, са ми ставали близки приятели.

Много си мечтаел преди… А сега?

Пак си мечтая. Винаги съм искал да работя за световни медии. Не защото българските медии са лоши. Правил съм от “Биг Брадър”, през Music Idol, та до “Непознатите”.

Позабравена дума?!

Копнеж. Копнея е много хубав глагол. Различно е от “мечтая” и е много българска дума. Като че ли не ми остава много време да копнея по нещо. Животът ми е прагматичен, имам отговорности и задължения. А за да копнееш, трябва пространство, в което си мислил и си скучал. И като ти е скучно, в един момент започваш да копнееш. Изпадал съм в това състояние. Особено в Индия след една катастрофа, която преживях преди много години. Там нищо не ти се случва и в един момент започваш да копнееш по България, по близките, по приятелите.

Хората ходят в Индия, за да им стане интересно, а на теб нищо пък не ти се случва.

Доста ходя в Индия. Там е едно от моите места. Въпреки че, от тези близо 200 държави, които съм посетил, има две, в които веднага бих се преселил – Швеция и Япония. Толкова добре се чувствах на Антарктида. За там бях чел, че там много сънуваш хора, които са си отишли от живота. Нямаше вечер през тези 14, в която да не идваха в съня ми мои починали приятели, бабите, дядовците, баща ми… Обаче не е драматично. Много хубави срещи имах в сънищата си с тези хора. Понеже още не съм се справил с проблема със смъртта, в един момент виждаш, че започваш да преработваш, но никога не си готов. Човек никога не е готов да загуби каквото и да е.

Продължаваш ли да вървиш, когато си се спънал?

Да. Често ме спъват, дори и в момента, но съм търпелив човек. Някъде към 50-ата ми годишнина разбрах, че съм необходим. Това значи много работа, защото трябва да си на нивото на съвременните изисквания, а не да си останал там, където си бил преди 20 години. А и колкото по-бързо крачиш, толкова по-често те спъват. Свикнах и с това, но не могат да ме откажат.

Кога популярните хора спират да бъдат интересни?

Когато спрат да се вълнуват, когато спрат да са любопитни. Познавам много популярни хора, които отдавна не са интересни. Маркетингът, който временно може да събужда интерес, не е достатъчен. Плюс това е важно как слизаш от сцената. Важно е да знаеш как да трансформираш енергията си, но то е въпрос на интелигентност. Има хора, като Цветана Манева, която усети годините си, продължи да играе, но стана професор в НБУ, предава опита си на по-младите. И това не е до талант, а до необходимостта да направиш нещо за другите.

В чии ръце би се оставил?

Като дете всеки се оставя в ръцете на майка си. Аз съм се оставял в ръцете на баба. Когато пораснах, така бяхме възпитани със сестра ми, че трудно се оставям в чужди ръце. Предпочитам сам да се изваждам от ситуации, които не харесвам.

Имал съм три периода  в живота си, в които са се опитвали да ме занулят. Заплашвали са ме, държали са се пренебрежително, неуважително, но това ме е научило на практичност. Започнах да инвестирам в собствения си живот.


снимки: Радостина Колева