Актьор в Народния театър. Звучи още по-престижно, когато си човек с македонски произход и си получил щата заради моженето си. Пред мен застана сериозна физиономия от сериозен мъж, с когото можеш да си говориш и за несериозни неща. Плувах в емоциите му няколко часа, докато той междувременно се оглеждаше дали не му се хапва италиански сладолед при -8 градуса навън.

Я чакай. Показа ми първото си стихотворение, което си написал на български. Преди това имаше ли друго, писано на македонски?

Писал съм, но никога не съм ги вадил навън. Прибирах си ги. Това беше, когато за първи път усещах пеперудите в коремчето. Тогава имаш нужда от емоционална експлозия – или да пишеш, или да рисуваш… Предполагам, че всеки прави първите си опити в онзи период, когато е тийнейджър. Тогава имаше една поетеса от Бивша Югославия, която е била и партизанка. Писала е много ценностна поезия, но и много тежка, кървава. Не можах да понеса поезията ѝ. Не беше моята. И започнах да чета Лермонтов, Есенин, Пушкин.

Когато пишех, записвах стихотворенията в една тетрадка, а тя ми е в Македония. Дойдох миналата година в България с 20% от багажа си. Върнах се тук за постоянно. И въпреки че в определен период от живота си работих в Македонския народен театър, при това във водещи спектакли, между които беше и представлението на моя ценен приятел Явор Гърдев, бих искал да подчертая, че тук се формирах като актьор, мим и хореограф. 

Моето присъствие в българския театрален универсум започна още в ранна пубертетска възраст. Това за мен означаваше не само дълбоко творческо оформяне, а и философско и екзистенциално, не като форма на елементарно оцеляване, а във всички креативни посоки на българското театрално пространство като цяло.

Трябва човек да разбере, че всяка една роля е много важна, защото всички са части от цялото. Моите професори в НАТФИЗ, Маргарита Младенова и Иван Добчев, казваха, че процесът е като часовников механизъм – едно зъбче да го няма, стрелката ще прескача постоянно. Трябва да си точен.

В София съм от 2002 година и някак си я усещам, все едно съм си вкъщи. Ако съм пораснал в Битоля, тук съзрях като личност. Домошарски ми е. В Скопие не се чувствах спокоен. Идва момент, в който трябва да послушаш и вътрешния си глас.

Спомняш ли си момента, в който за пръв път влезе в театъра като актьор?

Първото беше детско представление, което се играеше в Славянска беседа. Бях на 21 години. Децата са най-красивата публика и тогава разбираш колко си истински на сцената, когато съумееш да ги омаеш с магията на театралната сцена. Има го и обратното, ако едно детенце започне да се прозява, нещо не е както трябва.

Прозяват ли ти се сега?

Когато играеш с цяло сърце и душа, няма нужда да гледаш зрителите, защото трябва да си съсредоточен върху магията. Ако започнеш да гледаш публиката, ставаш външен, занимаваш се със себе си и с това как изглеждаш.

Театър, телевизия, музикален клип… Само в танцувално шоу не си се появил като опция.

Танцът е в паметта на тялото ми. Всеки път, когато се налага, го ползвам, но човек трябва да направи избор кое е приоритет за него. Като си по-млад, нямаш проблем да се разхвърлиш на много места. Но лъчът енергия, който излиза от теб, е много по-силен, когато си в по-малко неща. Не знам каква огромна концентрация трябва, за да можеш да се справиш с всичко. Според мен трябва да си радостен от това, което работиш, да ти дава една искра – и като човек, и като актьор. Всяко едно представление е урок. В “Наблюдателите”, при въпроса “Кое е решението?”, се казва следното: “Индивидуалното усъвършенстване на отделната човешка единица”.

Оправда ли очакванията на родителите си?

Не живея за чуждите очаквания и мнения, а според това, което аз намирам за истина. Баща ми не искаше да ставам актьор. Родителите ми имаха определено несъгласие със специалността. Но аз съм си такъв – имам позиция и държа на нея. Те нямаха избор, освен да приемат моето решение. От този момент нататък нямах оправдания, но имах подкрепа. Бях държавна поръчка в НАТФИЗ и това олекоти нещата, взимах и някаква елементарна стипендия. Не исках пари и от родителите си, а като по-млад, работех каквото мога. Разпилявах енергията си, но не исках да натоварвам семейния бюджет, все пак бях в чужбина. Родителите се опитват, каквото могат, да предоставят на детето си, да му помогнат да преследва мечтите си. За мен от голяма важност не е материалната подкрепа, а емоционалната. Тази любов и топлина са най-истинските.

Всеки един провал ни е малка стъпка към успеха. Има хора, които са кариеристи, както и такива, за които това е движеща сила, мотивация.

Мислиш ли, че си се родил добър актьор, или това се случва с опита?

По-умните от нас и възрастните казват, че трябва да имаш 1% талант. Останалото е работа. Трябва да имаш звездицата. Най-малкото, че от ранна възраст можеш да разбереш дали я имаш. Начинът, по който разказваш виц, как го интерпретираш… Ако го казваш монотонно или с притеснение, това не е мярка, не можеш да си сигурен, че станеш актьор. Има деца, които са екстровертни, има такива, които са интровертни, има и такива, които са егоцентрици. Много се въдхищавах като дете на Стиви Уондър.

Още ли пееш неговите песни?

Тогава влизах в образа му. Имах едни очила с бели рамки с кафяво-зелени стъкла, някакво менте от пазара за 2 лева, които още ги пазя. Казвах, че това са очилата на Стиви Уондър. Взимах от шкафа чукалото от хаванчето за чесън и пеех с него. Пищях и врещях на 4 години.

Иначе музиката на Стиви не е моят стил. Шапка свалям, страхотен е, но истината е, че има хора, които обичат тирамису, има и такива, които обичат бисквитена торта.

Познаваш ли собствените си сигнали?

Разпознавам ги. Не винаги ги разчитам и навреме, но ги разпознавам и все повече им обръщам внимание. Гледам да слушам интуицията си, защото съм се намирал в определени ситуации, в които тялото ми е крещяло “недей”, но съм отивал срещу това. Впоследствие си плащаш, че си отишъл срещу вътрешното усещане.

Разчитам все повече сигналите си и ако алармата е с червена светлина, гледам веднага да ги потуля, защото тялото е храм. Трябва да го пазя, защото, ако не съм в състояние да се погрижа за себе си, не мога да функционирам. Ще съм наполовина.

Какво има в твоя таен джоб?

В последно време има една сила, която ме трансформира като човек. Повиших си прага на толерантност. Крайно толерантен съм, но не безкрайно. Всичко си има граници. И ако някой отиде по-нататък, тогава да се пази.

Всеки път се опитвам да вляза в кожата на другия, да го разбера при него как стоят нещата. Защото е ясно, че в моменти, в които съм се чувствал слаб и не съм знаел как да се справя с определена ситуация, нещо, което ме е ядосвало, съм намирал начин да видя другите как се справят със същото. Това за мен е ултимативната победа, в която научавам нещо ново. И ако днес нещо е в състояние да ми причини вреда, утре няма да го постигне. Защото е още едно парче броня като защита от външния свят.

Обещанията, които си даде за тази година?

Не давам обещания! От мен такива не могат да се очакват, защото има много обстоятелства, които могат да попречат да се изпълни обещаното. Това е огромен признак на респект, характер и човещина, да не погазваш думата, когато я дадеш. Ще ти дам думата си, но има едно прозорче, което имаш шанс да се отвори. 

Обещанията са измишльотини. По-силно е, когато гледаш човек в очите и му дадеш дума.

Тогава трябва да държиш на нея. Ако не го направиш, това говори за теб. Цената на човек, погазил думата си, пада много.

А коя е твоята дума?

Не съм мислил за себе си по този начин. А и сигурно всеки ме вижда по различен начин. Не може целият свят да те обича. Всеки си има падовете и възвишенията. Въпросът е как реагираме на тях, по какъв начин излизаме от проблемите, какво сме научили, какво ни прави по-силни и ни качва една стъпка по-нагоре. Затова се ходи на училище всеки ден. Всеки ден имаш нов урок: днес ще ти покажат какво е математика, утре – алгебра, вдругиден – геометрия.

Важно е какво слагаш на лицето си. Ако мога да се усмихна на човек, да му подаря една искра, капка добрина и топлина, това за мен е благословия. А не да му развалиш деня. Много е лесно така. Има смисъл да му го направиш лек и искрен. Затова сме живи. Всеки реагира на комплимент, но да е хубав, да е истински, да е на място. Вярвам в доброто, но то е въпрос на избор…

Какво се замисли?

Много внимавам какво говоря, защото това, което казвам, не стига само до майка ми. Има малки деца, млади хора, възрастни. Като малък съм имал актьори, на които съм се възхищавал. Когато те кажеха нещо, им вярвах. Трябва да се внимава, защото е огромна отговорност.

снимки: Радостина Колева